Георгий Урушадзе: Политическата ангажираност е голяма пречка пред журналистиката

СБЖ

Истинско удоволствие е когато по време на един от най-отпускарските месеци, когато всичко живо е отпрашило по морета и балкани, журналистът опадне на интересна личост. Това се случи и с мен, и то благодарение на моите приятели от пресцентъра на РКИЦ. Звъннаха ми за някакво събитие и между другото, от приказка на приказка, ми споделиха, че гост на Центъра е генералният директор на престижната премия „Большая книга“ Георгий Урушадзе.

Като чух това, веднага ми светна зелената лампичка и попитах дали това не е случайно онзи същият Георгий Урушадзе, който през горещите августовски дни на 1991 г.  като журналист успя да се свърже с Михаил Горбачов във Фарос и след разговор с него да предаде на хората, че путчът се е провалил. Оказа се, че е той и аз успях да уговоря интервю с него.

Но преди всичко да ви запозная с него: както вече споменах, сега  Георгий Фридонович е генерален директор на Националната литературна премия „Большая книга“ и директор на Центъра за подкрепа на родната словесност, продуцент и, разбира се, не на последно място водещ журналист. Роден в града на Нева той още 17-годишен започва работа в петербургския вестник „Смена“.

В годините 1991-1992 Георгий е избран за член на комисия при президиума на Върховния съвет на РФ за разследването на причините и обстоятелствата за държавния преврат. Автор е на книгата „Избрани места от кореспонденцията с враговете. Седем дни зад кулисите на властта“.

Урушадзе е работил като главен продуцент на младежки програми и водещ на предаването „600 секунди“ в Санктпетербургския тв канал, след което е помощник на първия избран кмет на Северната столица Анатолий Собчак. Бил е директор по маркетинга и стратегическото планиране на НВТ. От декември 2005г. е избран за генерален директор и член на журито на Националната премия „Большая книга“, съучредител на Общоруския конкурс „Книгуру“ и на наградата „Лицей“ за млади прозаици.  Член е също и на борда на директорите на Асоциацията на интернет издателите в Русия.

Много от хората, които познават Георгий Урашадзе, с респект го наричат „малкия човек на големите дела“ и това се оказва самата истина. Освен това за него казват, че е личност, притежаваща високи интелектуални качества.

С Георгий Урушадзе се срещаме в хотел „Балкан“ и на фона на предразполагаща джаз музика той с желание разказа пред сайта на СБЖ за себе си и за нещата, с които се е нагърбил.

Добре дошли в София в тези горещи летни дни, Георгий Фридонович. Нека ви попитам като за начало: защо сте в България?

Може би ще ми разрешите да започна с малко история. За девети път организираме конкурса „Книгуру“, който е за най-добри творби за деца и юноши. Той се провежда несамо в рамките на Русия, а и сред писатели от цял свят, стига те да пишат на руски език. Също така в него гласуват и децата от цял свят. Това е уникален конкурс и няма друг като него. Всяка година постъпват около 700 творби, които включваме в пълен и кратък списък. Краткия списък, който съдържа около 10-15 книги, четат деца и избират най-добрите.

Този конкурс е с най-големия награден фонд в Русия. Изобщо този конкурс е уникален и носи голяма полза. Откриваме произведения, някои от които издателите дори се боят да издадат, но благодарение на солидната аргументация, направена от известни експерти, а и след това с одобрението на децата, те стават популярни и се разпространяват в мрежата и поемат по своя път. А в библиотеките проявяват желание да ги закупят. Така че ние работим по всички фронтове на този пазар.

Трябва да подчертая, че от този конкурс ние не печелим, а неговият принос е за обществото и за културата. Преди три години рускоезичната общност в Англия се обърна с молба към нас да организираме конкурса „Книгуру“ и там. Този конкурс е на лиценза на творбите, които са спечелили у нас. И всички участници в конкурса в Англия пишат рецензии за тези произведения, които са победители в основния конкурс. И така постепенно към конкурса се присъединиха и други страни. Такъв конкурс за втора година се провежда в Чехия, през тази стартира и в Испания, Канада и в САЩ. Това е подкрепа на рускоезичните общности и изключително хуманитарна мисия, възникнала по тяхна инициатива във всички страни.

Смятам, че такъв конкурс като нашия „Книгуру“ е много важен, като един вид подкрепа на нашите сънародници, независимо къде живеят те. Между другото, ние нищо не финансираме, всичко поема страната, където се организира конкурсът. Трябва да подчертая,че това е частна инициатива и държавата не поема нищо. В няколко страни ни помага Россотрудничество, за което ние сме много благодарни. Радостни сме,че представителството му в София се ангажира с нашия проект и аз съм сигурен, че той ще е полезен за всички.Надяваме се,че в България този проект ще има траен живот.

А какво е да си генерален директор на литературната премия „Большая книга“ и коя книга може да се нарече голяма?

Това е една от най-големите литературни награди в света и тя вече е влязла в своя 13-ти сезон. Да си директор на подобна организация в никакъв случай не означава да определям победителя. Този пост е като да си часовникар, да настройващ механизма. Първоначално писателите или издателите трябва да знаят, че има такъв конкурс и да изпратят своите текстове. След това да получим текстовете и да създадем условия за работа на експертите, които да селектират първо големия списък от творби, а след това и краткия, което ние обявяваме на различни публични събития. Не е никак лесна историята да разпространиш творбите и сред членовете на журито, които живеят по целия свят.

След това следва подготовката на церемонията за награждаване, която е голям спектакъл и различен всяка година. И всичко се прави като за първи път. Така че това е една организаторска работа, в която няма нищо оригинално или политическо. Правилата са създадени така, че директорът няма никакви пълномощия. Той не може, например, да отстрани някоя от книгите от нейното разглеждане и не може да влияе съществено върху конкурса. Така че най-добрата книга все едно ще бъде избрана независимо кой е директор на Литературната награда.

А колкото до това коя книга може да бъде голяма. Преди се смяташе,че тя е някоя с голям обем, с много страници. Нищо подобно! Една повест от 10 страници или някой малък роман могат да бъдат големи книги. Тя е тази книга, която може да разкрие духа на времето, тази, която е написана талантливо или пък отговаря на някои читателски въпроси. Това са някои от отличителните черти на голямата книга. Слава Богу, че в Русия при всякакъв строй или обстановка в света, винаги е имало и ще има добри писатели. Имаме безумно талантливи автори, и то много повече, отколкото в някои други страни. Това е някаква особеност на Русия и наистина литературата е единственият толкова търсен експортен продукт. И ние работим несамо по света да знаят,че Русия има Достоевски, но и Биков, Славникова, Кабаков, Прилепин, Водолазкин.

И както се казва, че първата любов ръжда не хваща, вие сте започнали творческия си път като журналист в едно сложно, трудно, а и опасно време. Как стана това и тогава почувствахте ли какво е истинската журналистика?

Започнах да пиша във вестниците още като ученик. Имах такъв уникален случай, когато постъпвах в първи курс във Факултета по журналистика. Трябваше да представя най-малкото две публикации,за да покажа,че все пак имам данни за журналист. Аз представих 89, което си беше някакъв рекорд. Имах някакво горещо желание да работя тази професия и това съвпадна с времето тогава.

Между другото, аз не смятам, че то беше опасно, и в ония условия можеше да се пише смело и практически нямаше цензура. През август 1990 г. тя беше официално отменена и можехме да звъннем на Елцин, акад. Сахаров, Горбачов. Не беше чак толкова сложно да вдигнеш слушалката и да звъннеш на президента на страната, или пък на бъдещия такъв. Беше много интересно и нямаше нищо опасно. Работех без почивни дни, не се нуждаех от отпуск, защото всичко буквално гореше.

Напуснах тази активна работа, когато журналистиката се превърна в инструмент за решаване на някакви интереси. Беше загубено най-важното качество на журналистиката – нейната независимост. Сега възприемам това спокойно, но тогава изпитвах много силни емоции от това, че можеш да пишеш, което искаш. Но едновременно с това във вестниците имаше материали, в които някой с някого си разчистваше сметките или пък прозираха задкулисни истории. Това обаче ми помогна да усвоя някои принципи в професията и ми беше интересно да се захвана с някои интересни проекти.

Рядко обаче се случва журналистът, започвайки своя професионален път, да направи „големия си удар“. С вас обаче това се случва. На 19 години това е вашият разговор с Михаил Горбачов – първи по време на путча се свързвате с него, когато той е в изолация във Фарос през август 1991 година.  Как се случи това и как бяха посрещнати вашите публикации, а и каква беше реакцията на обществото? След години срещахте ли се него отново и за какво си говорихте?

За последен път го видях миналата година, и то съвсем случайно. След едно съвещание излизам и редом до нас на една книжарница имаше съобщение, че ще представят неговата нова книга. Помислих си, че трябва да го видя. Преди няколко години го видях на една пресконференция, но не си общувахме. Преди това няколко пъти съм правил с него интервюта. Спомням си, че беше идвал в Петербург и ме запозна с Раиса Максимовна, която е сред онези хора, под чието очарование веднага попадаш.

Но да се върнем на премиерата на книгата. Беше се събрала огромна тълпа и опашката за автографи се простираше през цялата тази огромна книжарница. Той каза, че ще подпише книгите на всички, които чакат. Той несамо даваше автограф, но и с всеки един разговаряше, макар организаторите да се опитваха да пречат. Той обаче започна буквално да дразни организаторката, но всичко това го правеше някак си с добър тон и с хумор и всички изпитаха удоволствие от общуването с него. Мнозина му задаваха въпроса дали не се страхува, защото има много критики към него, а той отвръщаше, че няма от какво да се страхува. Дори може би да се каже, че слоганът на Горбачовото време би бил: „Няма от какво да се страхувате!“

Но да се върна към 1991 година. Тогава времето беше такова,че бях свикнал да получавам информация от първа ръка, а не преразказана. Разбрах, че се подготвя излитане на самолета с вицепрезидента Руцкой за Фарос. Отидох при организаторите и им казах, че искам и аз да отида там. Някои от тях ми казаха, че ще излетя с тях, но по-късно ми отказаха, защото трябвало да вземат друг кореспондент, тъй като е важно да заснеме и покаже какво става там.

Помислих какво да правя и разбрах, че връзката с него се възстановява. Отидох до телефона и опитах да се свържа с него по комутатора. От първия път не се получи, но след това поисках да се свържа с помощника на Горбачов, за когото ми казаха, че го няма. Но аз не се предавам, бях на 19 години и за мен спирачки нямаше. Тогава поисках да говоря с началника на охраната, а оттам ме питат как се казва, а аз не знаех и ми отказаха да ме свържат. И веднага отсякох, че искам да ме свържат с президента на СССР, с Горбачов.

Помислих си, че ще ми хлопнат слушалката, но не се случи, защото този, който се е добрал до комутатора значи има право да разговаря. Представете си и обстановката тогава – те не разбират какво се случва, че заповедите се изпълняват. Изобщо това е да се провреш в иглени уши. Тогава сътрудничката на комутатора ми отговаря: „Другарят Горбачов в момента разговаря по телефона. Ще почакате ли?“ Когато той получил възможност за връзка, започнал да звъни на Елцин, на Назърбаев, а аз потвърдих, че ще почакам. Представяте ли си за първи и последен път в историята на нашата страна един 19-годишен хлапак се свързва с държавния лидер в такъв момент!

Буквално след няколко минути слушалката чукна и го чувам как вика „Ало!“. Представих му се и виждам, че в кабинета, от който звъня, започнаха да се събират журналисти. Тогава по градския телефон набрах радио „Балтика“ в Петербург и директно в ефир започнаха излъчването на разговора ни. Тогава беше много важно Горбачов на чия страна е, защото нямаше никаква информация за това. Попитах го как оценява случилото се, на което той отговори, че осъжда путчистите и че е попаднал в неприятна и опасна ситуация, че това се престъпници. Съобщи за скорошното си завръщане в Москва и че престъпва към своите задължения, като изброи всичките, които са останали с него,започвайки с Раиса Максимовна. Това беше въздишка на облекчение.

След това буквално ме завлякоха да се изкажа на площада пред Белия дом. А там се събрала огромна тълпа. Изблъскаха ме напред и съобщиха,че този човек току що е разговарял с Горбачов. Никога не съм говорил на митинг и не можах да кажа нищо по-умно, освен това, че Горбачов е с нас, държавният преврат е потушен, всичко е наред и с това путчът е приключил. Просто така се случи. по принцип на това място можеше да бъде и някой друг.

За вас много добра оценка е дал в книгата си и първият кмет на Санкт Петербург Анатолий Собчак. Той разказва как вие с помощта на поезията на покойния Юлий Даниел по време на телевизионно интервю с един от вашите герои сте направили огромно впечатление на целия Питер. А тогава сте били само на 17 години. Значи ли, че вашата любов към журналистиката е още от рождение?                   

Добре сте се подготвили за нашия разговор. Та любовта ми не е от рождение, а от училище, когато започнах да пиша. Участвах в телевизионни предавания. Не ми беше много интересно да се уча в училище, а да „играя игри за възрастни“. Да пиша статии. През 1989 г. имаше такъв един неприятен случай в Петербург. Една политически некрасива история.

Привържениците на КПСС загубиха изборите във всички големи райони на страната и никой не си подаде оставката. Единствено това направи първият секретар на тогавашния Ленинградски обком Юрий Соловьов, който беше кандидат-член на политбюро. Той беше особена личност и неговите колеги не му простиха. Те откриха като нарушение на партийната дисциплина, че за $ 6-7 хиляди си е купил мерцедес втора ръка. Още повече, че това той е направил след като е подал оставката си. За това го изхвърлиха от партията, в която той е прекарал целия си живот.

Представяте ли си един човек, който 50 години е членувал в партия и го изхвърлят от нея! На мен като журналист, а и като човек ми се прииска да се запозная с него. Взех интервю от него за в. „Смена“, в който работех, а след известно време към нас се обърнаха от Ленинградската телевизия да направим видео на вестника и аз реших да направя със Соловьвов и тв интервю.

Имаше един поет дисидент, Юлий Даниел, който беше написал стихотворението „Как ще живея след отричането си“. Аз го преписах и без да предупредя Соловьов в края на това интервю му дадох текста и го помолих да го прочете. Той четеше и плачеше. Възстановиха го в партията и му се извиниха и както се казва, справедливостта беше възстановена. Тогава това също беше една от важните функции на журналистиката. Е, и сега я има. И се получи – аз демократ, а той комунист, си допаднахме в борбата за малката справедливост. Такава беше историята. А Собчак я описа в своята книга.

И какво, понякога и поезията може да е сред добрите оръжия в ръцете на журналиста?

Вероятно е така, защото наистина това беше драматичен момент, който наистина развълнува целия град и натискът предизвика от Москва да звънят и да наредят Соловьов да бъде възстановен.

Във връзка с този случай си спомням, вие казвате, че руската литература е жива и се чувства великолепно. А знаете ли как се чувства днешната руска журналистика?

Знаете ли, всичко днес се разби на много клъстъри. Има такива като борбата за справедливост и те работят и до днес, спасявайки човек от различни житейски ситуации. И това не е само в политиката. Журналистите могат да съберат пари за лечение на някой, да бъде върнато дете в семейството, ако то е отнето несправедливо от социалните служби. Тоест, има такъв, макар и малък, дял, но все пак жив и работещ.

Има и такъв род журналистика, която спасява исторически паметници от разрушение, което днес е голям проблем в много руски градове. Между другото, съвременната роля на журналистиката е да пише за всички несправедливости. Следващата функция на журналистиката е разследванията, която е много важна поради това, че журналистическият и гражданският контрол е необходим в обществото, тъй като попадналият във властта човек, на който му липсват всякакви задръжки, може лесно да наруши правилата. достатъчно е само да си припомним скандала „Уотъргейт“. Без онова, което направиха двамата журналисти, американската история щеше да е съвсем друга.

И още една важна функция на журналистиката е обективното информиране за случващите се процеси, която е актуална за всички страни, защото пречка за всички се явява политическата ангажираност. Учили са ни да отделяме фактите от мнението. А днес всичко се смесва.

И ето един пример. Спомням си първото мое задгранично пътуване, което беше до Англия през 1990 година. Там ни заведоха в един малък вестник, за да ни покажат как всичко е устроено. Изненадах се, че този малък вестник имаше генерален директор, който командваше главния редактор. За нас това беше пълен нонсенс, защото главният редактор при нас беше абсолютно независим и определяше политиката на изданието, събираше журналистите. А тук някакъв генерален директор е над всички и ги командва. От него зависят парите, оцеляването на медията и т. н.

Днес обаче не ми се вижда толкова стряскащо, защото вече навсякъде има такъв пост. Но не всички читатели разбират, че дадено издание принадлежи на някоя финансова или друга групировка и пряко или косвено защитава нейните интереси, но във всеки случай няма обективност. Така че когато някой чете или гледа по телевизията нещо и се пита така ли трябва да е в действителност.

Така че за разлика от литературата, днес журналистиката се чувства лошо, защото журналистически разследвания се изискват от много малка аудитория и това не оказва голямо влияние. Да, в някои страни журналистиката е голяма сила, но там също много често става дума за ангажираност.

Знаете ли, Георгий, неотдавна ме впечатли, че президентът Путин подписа указ за учредяването на професионално звание „Заслужил журналист на РФ“. Това достатъчно ли е за творческото и общественото самочувствие на журналистите?

Човек да получи някакво отличие винаги е приятно,нали? Това е признание за неговите заслуги. Както се казва, на всеки човек са нужни пари и уважение. За журналистите е характерно общо взето безсребърничеството. Няма безумно богати журналисти. Така че признанието и уважението в някаква степен е необходимо за нас, журналистите, иначе не бихме изразявали публично своите позиции. По-рано на журналистите у нас присъждаха званието „Заслужил работник в културата“, което не съответства. А тези звания имат и своя практичен смисъл,защото този, на когото е присъдено, при определен стаж при пенсионирането си получава известен процент отстъпка при заплащането на комуналните услуги. Така че той има известни финансови облекчения в старостта си. Едно такова звание носи макари мънички материални облаги. За мен е добре,че въвеждат такова звание и много колеги ще бъдат удовлетворени.

А вие като журналист какво открихте зад кулисите на властта и достатъчно ли са „седем дни“, за да се разбере всичко за властта и властимащите?

„Седем дни“ се казваше моята книга, а аз бях значително много повече зад тези кулиси. След путча през 1991 г. ме поканиха да работя като прессекретар на Комисията за разследване на преврата. Както вече ви споменах, бях достатъчно нахакан и от моите 19 години отсякох – не. Прессекретар за мен беше твърде малко, защото исках да бъда експерт. А такива бяха доктори на историческите науките, полковници, все заслужили хора. Моят отговор изненада всички, но ме направиха експерт.

Тази комисия работи само няколко месеца, след това всичко покриха и не ни дадоха възможност да се доберем до това, което трябваше. Документите бяха съвсем малко и аз отначало с разрешението на комисията ги публикувах, но след това от публикациите във вестника реших да направя и книга. В нея не съм правил никакви изводи, но можеше всичко да се разбере, като например защо така бързо се разпадна Съветският съюз, защо не можа да успее перестройката, защо този колос се срути и повлече след себе си Варшавския блок и всички соцстрани.

Имаше документи, които навяваха размисли, като например за това, че страната се разпада и навсякъде  бунтове, глад, митинги, няма пари, продукти, а политбюро разсъждава за зимните отпуски. Това е дреболия, но тя е като един лъч, който освети както детайлите, но също и процесите. Имаше документи от различен мащаб. Ще дам такъв пример, отново свързан с разпада на страната — службата за сигурност се гъбарка с някакви дребни въпроси, дребни дисиденти и дребни доноси, вместо да заработи както трябва. Тази съветска машина действаше по инерция дори когато летеше в пропастта.

Какво е вашето мнение за днешните млади журналисти и какво бихте ги посъветвали?

Неотдавна си общувах с един млад журналист, на който му беше все едно темата за обективността, за дълбочината на професията. Той искаше само да направи кариера. Кариера може да се прави в банката, завода, но според мен кариера не бива да се прави за сметка на другите или на предателството, или пък за сметка на други неща в професията,или само за тъпото напредване напред, без да се оглеждаш в страни. Това става единствено в три направления – правоохранителните органи,медицината и журналистиката, защото точно те така или иначе са здравето на обществото.

В края на разговора ни — каква книга бихте искали да напишете днес за времето и за себе си, както казва Маяковски, и как бихте я нарекли?

Знаете ли, нямам никакво желание да пиша книга, защото аз се отнасям с голям пиетет към онези хора, които умеят да редят буквите в думи, а думите в книги, а аз нямам такива умения, защото съм организатор, а не писател. Така или иначе, аз организирам процес, вследствие на който писателите съдят и отбират. Аз нямам правото да заставам на тази пътека. Книгата, за която говорихме, я написах през 1995 г. и фактически тя не е книга, а сборник с журналистически материали и е чиста документалистика. И днес като недействащ журналист нямам какво да събера в книга. Днес много колеги събират своята документалистика в книги, но аз нямам такова желание,тъй като няма какво да издам. Да пиша художествена литература не умея.